През крилете на перуанския сокол.
June 6th, 2009
Досега Моя Милост щафета не беше помирисвал. Елфа, този циничен любител на думите, ми метна етна такава. Пише – Перу. Перу? Ами Перу – та Перу. Как се сети за Перу, бе човек? Откъде го извади това Перу? Аз на Перу ли ти приличам? Разбърка салатата и на – Перу. Ами “благодаря” казвам аз на това Перу. Смея се. Не, бе, наистина се смея. Смея се защото когато чуя Перу се сещам за огромни, извънземни, нереални рисунки в тревата, за красиви планини и за Империята на Инките.
музика: Chicane – Leaving Town
Един размах, смачкан въздух – един сокол, синьо небе, назъбени зелени скали под крилете, забързана шарена джунгла.
Старият мъж се беше облегнал на дървото и отмаряше. Дълъг път измина, дълго тича и сега уплашено се беше скрил зад шубраци и безразлично наблюдаваше Инти. (Инти е Богът-Слънце на Инките, не се чуди “Кой беше тоя? )
Той беше Бегач. (Бегачите са представители на една деликатна професия в Империята на Инките. Да, те тичат, както сигурно си се досетил, потят се, пият повече вода и придават ужасно много значимост на това, което правят, а именно – да разнасят вести. Звучи като небрежна усмивка, но сам се досещаш, че новата ти nokia би била неизползваемо парче странна материя в неговите ръце. Трябва да се отбележи, че онзи, къде е припкал от Маратон до Спарта, за да му се смеят и е продължил на спринт до Атина, за да каже “Персия идеее, ей сега ни таковаха…” и е издъхнал, е като напушен охлюв, в сравнение с картинка, която историците пеят за Бегачите на народа на Инка. )
Освен, че беше бегач, съвестта му го сочеше с пръст, грачеше в гротескни изражения и го обвиняваше “Крадец!”. Не донесе вестта, където трябваше и сега знаеше, че ако се върне, съдбата щеше да му приготви петдесет стриктни удара по главата и едно крайно унизително отрязване на краката. Съвсем реално такова. Това беше наказанието за Бегач, неизпълнил дълга си към гражданин на Инка. Той не искаше да му режат краката. Но зарди зеленината в торбата му, наказанието нямаше да огрее само краката. Засега се знаеше, че само не е донесал веста. Засега беше останал във въображението си само без крака.
Старият инк беше прехвърлил петдесетте, но изглеждаше цинично млад. Младия енергичен дух и слабата, почти прозрачна фигура бяха риска на неговата професия и до преди два дни той го приемаше не просто с охота, но и с гордост, която илюстрираше дългите години бягане. Имаше си своя дом, своите лами, отглеждаше своя царевица, свои картофи и беше щастлив. До преди два дни.
Не беше пил вода от сутринта и образите пред очите му се размазваха, а той почесваше сребърната пластинка на темето си. С нея се беше сдобил още на младини. Ако с професията си беше горд, то тази пластинка го правеше повече от обикновен Бегач-ветеран.
Когато беше изпълнил изпитанието за мъжественост, беше изкачил три пъти Пирамидата, и трите пъти с мъртва лама на гърба си, чиято кръв заливаше тялото му; след като всички членове от семейството му го бяха ритали, блъскали, удряли със все сила, за да могат да изпитат роденото му мъжество, той беше пратен с не-голям отряд, като свежа добавка в борбата с чанките. Чанките бяха сурови, но като че ли имаха ужасния навик да губят. Дори и така, на няколко пъти Той се отърва от смъртта, след удари с боздуган, а веднъж, ласото на един катапулт едва не разряза тялото му на две. Но в последната му битка, шип на чанкски шлем се заби в черепа му. Тялото му беше прегледано от един от най-способните тогава, вече поминал се медик, който децата на Инти познаваха. Той го упои с кока, разряза черепа му с нагорещена скала, извади железния, изкривил се шип и постави на мястото на счупената черепна тъкън – сребърна пластинка. Подобни операции не бяха рядкост. Рядкост беше да се отървеш без странични злощастни последици, в резултат но тази операция, както рядкост беше човек да умре по времето на такава. При него нещата бяха малко по-различни. Освен че вече нямаше шип в главата си, движенията му станаха по-бързи, можеше да се ориентира по-лесно, а усещанията му за болка силно се притъпиха. Като че ли онзи медик нарочно беше разместил нещо в главата му.
Сега тези спомени бледнееха пред сухата горчивина на действителността. Беше разбрал, че жената, която цял живот обича умира. Беше разбрал, че единствено стрък от кулялунска кока може да я спаси. Беше намерил такава кока. Беше го страх да се замисля “Но с цената на какво?”
Зелените стръкове стояха в торбата, а той пое жадно въздух. Изправи се, взе на рамо кафявата торба, погледна сокола в небето и продължи да бяга.
Предавам щафетата на хмм…
Светле, твоята тенджера още ми е пред очите, за това не се очудвай че на теб ти давам Франция.
Бъни, теб те връщам в Турция.
Бла, теб те пращам в Ямайка.
Графе, на Вас предавам аристократична Англия.
Силве… твоят поздрав е за Испания. 
Вписано под: eмоция
June 6th, 2009 at 20:09
Смятам,че щафетата е приета и предадена с достойнство.
А онези рисунки,които спомена,не бяха ли на платото Наска,или съм в грешка?
June 6th, 2009 at 20:23
: ))))
Точно така! Бях забравил как се казва платото : ))) Нереални са!
June 6th, 2009 at 20:44
Вече ме предизвикаха, но нещо напоследък съм доста пасивен в блог-щафетите. Ако по-натам ми дойде инспирейшън, ще драсна нещо.
June 6th, 2009 at 21:43
Ами изненада ме с Франция…:)))), няма как, след като аз все съм в Япония и от време на време прибягвам до Индия, за Тибет не ща ида си спомням
)) , а всеки трети уикенд в NY York, но това е само в последните години 
))))
))))
Мда… как разбра, че Франция ми е татуирана на ахилесовата пета?
June 6th, 2009 at 22:01
Благодаря за включването, мачупикчуен приятелю!
)))
Трябва нещо да направим за инспирейшъна на Бла!
Не може така да го оставим… гаснещ без искра за творческа ярост 
Блог-свирка?
))))
Zelengorova, спри да пишеш NY York
Предполагам те радва, или пък не ти пука как го пишеш, ама… ми е забавно 
))
Всъщност, може да не го променяш, така е по-култово
June 6th, 2009 at 22:05
Влязох в разказа, рязко издърпана от ръката ти…
Секунда след…, босите ми ходила усетиха хладната, наквасена от роса трева.
Докато осъзная какво се случва, топлината от твоята ръка хванала ме здраво, внезапно изтина, като изгасен от ураган огън…
Силна струя, завихрящ се въздух, повдигна брадичката и погледа ми, в уплаха.., нагоре… към небето… стиснах те здраво…
Там.. ято кондори, усукваха времепространството около нас, в стълб засмукващ вятър… Излитаха ли? Надбягваха ли се?…
…
June 6th, 2009 at 22:22
Те вече летяха, Светле, летяха високо и не чуваха страха на “А, може би, вече е късно; може би ти бързаш за никъде; може би не ти е било писано да променяш каквото и да е; може и да е било писано точно ти да бягаш цял живот, за да не можеш избягаш най-важното разстояние; но все пак бягай…”
И когато слънцето изпари потта по челото, водата изтече, краката изсъхнат – лешоядите попиват попара; но надеждата прави чудеса понякога
ps. Шегуваш се за петата, нали? ; ))))) Ами… така ми дойде, страстно горещо ми е още, държи ме и неще да ме пуска, затова и така с френската солидарност : )))
June 6th, 2009 at 22:23
Блаа! Как така!! : )))
Само няколко асоциации за Джамайка, брат! Не ми отказвай първата щафета! ; )))))))
June 6th, 2009 at 22:24
Марти, сборно ли ще го правим това блог-фелацио? : )))))
June 6th, 2009 at 22:33
Не ми отказвай първата щафета!
Мейт, това прозвуча, като че си искаш секс от някоя девойка (първи път) и тя ти отказва
)))))
Но знам какво е… гадно си е да ти откажат секс, а щафета – ОЩЕ ПОВЕЧЕ
)))
Блог-фелациото – о, да, трябва да е сборно
June 7th, 2009 at 17:51
Знаеш ли… наскоро гледах една анимацийка, много хубава.. за някакво племе, под земята живеели те, но без да знаят… Ужасен начин на изказ.. но главата ми кипи от механика
Та… те били направили огромен генератор, които задействал милиарди лампи през деня, вместо Слънце… това се сетих като спомена за Инти. А във филмчето на всяко дете, навършващо определена възраст се дава да избира от купчина листи, какво ще работи… и си спомням че така едно момиченце стана бегач. 
И всичко това изписах с цел… без цел.. просто исках да спомена филмчето… да ви привлече вниманието.. но не се сещам за заглавия ;( ако някой го намери… моля да сподели…
June 8th, 2009 at 09:32
Хм… ъф корс, но ще почакаш… може да не е тази седмица.
June 8th, 2009 at 14:23
: ))
Бъни – когато можеш, както можеш, ако изобщо искаш
Усмивки, радвам се, че наминаваш 
June 8th, 2009 at 14:24
: )))
Анонимна, това филмче звучи много интригуващо! : )) За споделяне си е, но аз изобщо не се сещам.