Детската стая.
June 1st, 2009
Sponsored by: Детство моe » eнтелегентно и грегорианския календар, който днес показва 1.юни.“…Човек е склонен да разказва за белезите си като по картинка. Всеки белег остава, за да напомня за това, което ти се е случило, което си чувствал, което си бил…”
Детския спомен е гювеч в неопределеността си. Трудно е да си безпристрастен към детските си копнежи, болки, мечти, усещания и спомени. Най-ми е любима детската наивност и детската простота. Не простота като тъпизъм, а като чистота, като неопетненост.
Отидохме да пазаруваме с мама. Бях на 8 или на 9. Бяхме купили различни неща, но най-важното беше еднолитровата стъклена бутилка с Кока-Кола. Майка беше отишла да се преоблича и да си свърши някакви нейни си неща в спалнята а аз останах вгледан в разопаковачното изкуство, изразявано от ловките ръце на по-големия ми брат. Предисторията на разопаковането е интересна в емоционалността на преживяването. Бях навикан. Бях навикан остро и виновно, както само децата могат да бъдат навикани. Нещо бях забравил, не бях направил или пак бях сглупил? Та когато гледах как брат ми устремено бърка из пазарните торби, аз бях гузен. Не че бях разсеян, но се чувствах нефункционален. Може би бях и разсеян. Много характерна черта на моето детство е именно нотката въздух – разсеяност. Като малко роботче мигах в очакване брат ми да извади черния стъклен газиран отдушник и аз да продължа да пиша детската си въображаема дисертация по особеностите на разсеяността. Имах сълзи по лицето (май) и гледах свенливо като препикано мушкато или като теле, (не съм сигурен, кое се употребяваше по-често, когато трябваше да се определи видът на стоическата ми реакция). “Я подръж малко”, каза брат ми и ми подаде високо, колкото торса ми шише с форма на женско тяло. Течността в това шише беше толкова черна и газирана и аз изпивах червения етикет, премлясквайки. Важно е да се отбележи, че освен висока и елегантна, бутилката беше и запотена. Все пак току-що беше извадена от хладилна витрина. Не стоя дълго в ръцете ми. Как хващаш такава бутилка, когато си на девет? Спомням си, че я хванах с две ръце (преди всичко) и някъде отвътре ми се дощя да я прегърна.
Времето е горещо, аз съм гузен, преди всичко дете а бутилката е приятно студена – как да не я прегърнеш. Така аз я прегърнах. Не се разбрахме изобщо с бутилката, несподелена беше нашата любов, тя не пожела топлата ми детска прегръдка и използвайки предимството, че е хлъзгава, реши да избяга от мен. Да избяга от мен в посоката на гравитацията – надолу, надолу, че чак до теракота. Не стигна по-далеч. Всъщност, ако се размишлява по-абстрактно, тя се разбяга из цялата кухна, като миниятюрни парченца от иначе твърдото шише обсипаха целия под, сляха се с фугите и аз вече бях буквално като препикано мушкато. Шестгодишно, метър и трийсет мушкато, гледащо към пода с влажни очи, махащо за сбогом към несподелилата любовта ми бутилка с кола.
В очите на брат ми, аз обаче не изглеждах като мушкато. Мушкатото е ужасно по-полезно и по-кадърно – то просто стои и радва, макар и скучновато. Нещо в погледа му ме накара да се почувствам като троянски вирус, но и да замръзна като завързан на клада от бял пламък.
*Уточнение: [1] разликата между моята възраст и възрастта на по-големия ми брат е 9 години. На 18 години брат ми беше в разцвета на младежкото си буйство, минаващо под слогана “Смей се, пий, бий се, радвай се, живей и обичай!”. Най-силните елементи, които бяха запечатани в детското ми съзнание от този иначе безобразно харизматичен мъжки авторитет, бяха: [!] дълга коса; [!] интересни инструменти, с които никога не се запознах от близо, като: бейзболна бухалка, кафяви боксови ръкавици; дълго нунджако с черни гумени дръжки и леко ръждива верига, дървен кендо меч [!] глас и реч, която изкарваше ей така от нищото възможността ми да се смея до степен, в която да не мога въздух да си поема и да почна да цвиля, като изнасилвана сита кобила в момент на раждане; [!] книги, ужасно много книги и един непринуден навик да се чете, докато се яде; [!] умението да се яде много по начин, който да съжииви и най-поминалия се апетит; представете си атлетичен и красив на вид Обеликс, за когото глиганите са като понички.
Та след подобно уточнение, нещата които предвидих в очите на брат ми не описваха цветущо и здравословно бъдеще за мен. Вместо обаче да бъда словестно разчленен и тялом дематериализиран, един леко плах, но бетонено уверен мъжки глас ме попита: “Добре ли си? Огледай се дали нямаш стъкълца по себе си.” Да гледам какво? Абе човек, как искаш такива неща от мен? Аз едвам дишам, безцената ми кола лежи мъртва на плочките а чувството ми за вина е на върха на класацията с около двайсет точки пред чувството ми за гузна съвест. Докато се поокопитя и погледна към пода, брат ми вече се беше развихрил като един истински мултифункционален RAINBOW.
Заради глупост, разсеяност и липса на събитийна преценка, най-заслужено бях пратен в изгнание из дебрите на Детската стая.
Детската стая е стаята, която събира и попива мъката, радостта, смеха и сълзите на непределените, през чувствената детска призма, преживявания, впечатления и забележки. Моята детска стая беше обител на трима коренно различни по темперамент патиланеца – аз и двамата ми по-големи братя. Хора, от които научих, научавам и ще уча в бъдеще различни интимни нюанси на житейската практика и философия. Хора, които за мен стоят в челната петорка на хорски авторитет и пристрастност. Хора, които винаги са ме заразявали със страстта си за живот, любопитството си към Новото и уважението си към Старото. Хора, които ще обичам завинаги. Ако трябва да бъда честен те оставиха малки видими и огромни невидими белези върху моето детство. Белези, които сега нося с усмивка и задоволство. Белези, заради които сам си завиждам и без които трудно бих нарекъл детството си Детство мое.
Вписано под: eмоция
June 1st, 2009 at 17:34
Не ти е било леко!
June 1st, 2009 at 23:10
А – не ми е било леко! Как да не ми е било : ))))
June 2nd, 2009 at 11:18
За пореден път ме оставяш без дъх. Така ясно видях цялата картина, дори усетих частичка от твоята “любима” по страните си и огледах тялото си за стъкълца….
June 2nd, 2009 at 12:42
Изключително приятно ми беше да прочета този ти пост
Иска ми се да го коментирам подробно, но съм шокирана…
Always thought you were MUCH older. Admirations.
Разликата в годините с брат ти е 9, той е роден през 81ва… значи ти си… на 19!
Shit god damn!
June 2nd, 2009 at 13:52
Не, на 23 е, споко Gall!
June 2nd, 2009 at 15:14
А… сериозно ли? :Д Pheeew! Май източниците ми са грешни
Thank the Lord! За малко да поставя под въпрос предубедеността си към наборите по-малките. Сега мога спокойно да продължа да вярвам, че са… зле. 
Thanks, Гери. 
June 3rd, 2009 at 10:33
Абе ей! Набор 85. Роден съм на 7ми октомври и имам три миниатюрни бемки, подредени под формата на стрелка на рамото. Владея тай-чи-хуан и съм много върл в отварянето на врати, еей, не може ме хванеш, докато съм я отворил и изчезна! Какви са тия очаквания бе хора ; ))))
June 3rd, 2009 at 15:42
Пропусна да кажеш колко си висок, каква ти е кръвната група и имаш ли кариеси!
Съжалявам, нещо май се пообърках и реших, че си по-малък. Извинявам се. Важното е обаче, че аз съм родена на пети октомври (слънцеее)
June 10th, 2009 at 18:17
: )))
178, Нулева отрицателна, няколко и един зъб, плачещ не за коронка, а направо за чисто нов такъв ; )))
Извинена в ненужността на извинението (щом искаш – извинявам те!) Мистерията е в това, че с Петър разликата ни е 4 години, но с по-големия Георги (в случая действащото лице) е 9 години.
Слънце. Усмиви! : ))