Out of the box ~the curious display!
March 5th, 2010
Телевизорът е електронно устройство за приемане и показване на звук и картина. Но главно това, което виждаш е екрана. Когато работиш, губиш си времето или изобщо гледаш нещо на компютър, представата за кутията с хард-диск, процесор, дъно и т.н. изчезва – ти виждаш екран. Статичен, скучен екран в рамка, който ако нямаше възможността да ти предава картини и образи щеше чисто и просто да бъде “чао”. Разбира се технологията за подобряване качеството на картината се подобрява комай всеки ден, затова няма абсолютно нищо чудно в идеята OUT OF THE BOX, буквално пренасяне на образа и картината извън кутията.
WTF?!?
Представи си, че екранът ти представлява стотици малки квадратни половининчови пластини. Нека пластините играят ролята на “пиксели”, но имат самостоятелен характер, като его-то е тотално изтрито а на негово място стои едно важно, важно алтер-его. Те са отделни, но всяко улавя местоположението на останалите частици и заедно формират дейността на това, което ти им зададеш да правят. Като например да играят картина, но истински, жив пейзаж на Килиманджаро, като около него времето се променя в унисон със секундите на часовника ти. Няма рамка, а просто екран, на който да гледаш филм, презентация или всякакви неща, без значение дали са последователни, стига да има визуално изражение. С малката разлика, че когато всичко свърши, екранът може да се разбие на стотици парченца и да се прибере тихомълком в кутия нейде из килера. Засега ще трябва само да му отвориш вратата, но бъди сигурен, че няма да ти се разсърди, затова, че го пъдиш.
Не е нужно сам да събираш пластините, все едно събираш мозайка, той сам ще си се събере. После сам ще се разпъне, като не е задължително да е винаги всички на едно цяло.
Но описаните по-горе са все познати приложения.
Ами ако…
…екранът може да се зарадва, когато се прибереш вкъщи?
Ако човек се абстрахира от идеята, че всъщност “така е програмиран” звучи прекрасно. Завърташ ключовете, отваряш вратата и на стената пред теб стои Дита фон Тийз. Облечена като кожена нацистка стюардеса, пошляпвайки мощен камшик, похотливо ти пошепва: “Къде беше, Велики, чакам да ме накажеш от както си замина…”.
…екранът може да дойде при теб, когато го повикаш?
Домашните любимци никога няма да бъдат същите. Това е само началото, в което се провикваш: “Пеноооо” и след секунди до теб се появява… екрана! Ти му казваш: “Пайнер, Пено, дай малко джик-так!”, а Пена-екранът отговаря “Разбира се, Велики! В момента дават реклами, да пусна ли ФенТВ?”
Представете си как след време не просто идва, но и приема формата на Андреа, която сластно изпълнява песента, като половината помещение се материализира в самия клип!
…екранът всъщност можеше да намира изгубените вещи?
Нокторезачката, тирбушона, четката за дрехи, ключовете и др. никога повече няма да могат да се скрият, тези малки дяволи. Знам колко им харесва да го правят, но вече има решение и за това. Милинки, знам че ви се иска в момента да тропнете от възмущение и да кажете: “Аааама следващия път ние просто ще изчезнем, не е честно!”, но не е като да можете, нали? Хахахах.
…екранът може да изкачва стълби и да се катери по стени?
Всмисъл, нещо като да се прибираш към вкъщи и в момента, в който приближиш блока, да видиш как до прозореца на твоята стая свети някаква голяма точка. Приближаваш се още повече до блока и точката се превръща в някаква мигаща табела: “БЪРЗО, БЕЕ!!! ЗАПОЧВА ПОСЛЕДНИЯ ЕПИЗОД НА SEXO URBANO, ТРЯБВА ДА СИ ГОЛЯМ БАЛЪК ДА ГО ИЗПУСНЕШ!!!” Изведнъж хукваш, но си струва, защото се прибираш на време за любимото шоу!
Всъщност погледнато от друг ъгъл подобна активност от страна на екрана би могла да повдигнеа самочувствието, самоувереността и себеоценката. Какво имам предвид. Представете си, че сте на първа среща с някаква нереална нимфа. Слизате по стълбите изтупан, лъскав и препариращ с чар и харизма всичко органично. Но вие не се чувствате точно така, малко ви е шубе. Няма проблем! Екранът лакатуши по стълбите, точно до вас и с гласа на Декард Кейн ви възнася: “Ти си велик, единствен и неповторим! В сравнение с теб Мел Гибсън е нещастник, пропаднал мърляч, който вовеки ще стиска най-милото в десницата. (и т.н.)”
Въобще разбирате накъде на бия, нали? Ако не се прилага някакъв фактор СЪЗНАНИЕ на цялата схема, нещата не стават страшни.
Проектът е на Джулия Цао и се казва “Curious Displays“. Радвай му се, разбира се без моите глупости, защото гъделичка въображението и сериозно вдъхновява.
Вписано под: eмоция
March 5th, 2010 at 19:44
Ако екранът те и посреща с готов обяд, човешките отношения съвсем ще се преустановят.
March 6th, 2010 at 01:04
обяд + бира и свирка, нали?
разбирам те…
March 6th, 2010 at 02:34
да, наистина е много красиво и вдъхновяващо, и то точно начина на представяне на идеята, иначе самото съдържание, мисълта, която я е породила, по-скоро ме плаши
да, визуализирането на това, което искаш да споделиш с хората понякога може да се окаже доста по-емоционално от първоначално заложения смисъл, или по друг начин казано, скоростта, с която полита ракетата да надвиши значително очакваната такава при зарядът, който си заложил
та така от дума на дума и от пиксел на пиксел в съзнанието ми се разлиства идеята за ‘живата’ сграда, една мечта на много хора, по която вече се работи доста усърдно, една рожба, в която контролирано и съзнателно се залагат и програмират процеси, важни и необходими за човека и удобството му на обитаване, но и създаващи един полужив организъм, дишащ, движещ се, генериращ енергия за собствените си нужди или, колкото и стряскащо да звучи на пръв поглед – сграда, наподобяваща човек в кома, на който съзнателно му контролират жизнените процеси (нарочно изпрасках такъв пример, ха да видим кой ще се върже)
но да, когато се прави нещо тъй революционно, е нормално да се подхожда предпазливо и да се вземат всички мерки за отделяне на мозъка и контролиране на мисловния процес от този, който го създава
защото всяка умна машина може да се окаже по-хитра от създателя си
и колкото и забавно да е едно представяне на дадена идея, това не винаги води до реализирането й, а понякога, въпреки това, може да предизвика обратна реакция – възмута, бунт, неодобрение
тогава се ражда идея-антипод, като реплика на подадената фраза, но с обратен заряд
захвърляш първата в кеша на съзнанието си и започваш да развиваш новата, и така, докато не разбереш, че нищо достатъчно добро не може да се роди от това, че твоят свят си остава все по-красив, и по-шарен, и по-взискателен от онези боричкащи се на пръв поглед лъскави, но непотребни, свити на топка на дъното на коша идеи
а сега забравете това, което прочетохте и си създайте своя теория
March 6th, 2010 at 09:37
Толкова съм объркана напоследък Крис. Все повече ми се случва да срещам пластмасови хора и комуникацията с тях доста ми куца, най вече защото ми е чужда. Адаптацията ми се чупи. Не знам върху кое по-усилено да работя: С техниката ли да се сближавам, с новите хора ли? Гората ли да хващам? Да се гръмна ли? Ей тия ме мъчат. Все още предпочитам мъж да ми го смуче, отколкото телевизорът, но знам ли… Човек никога не знае на къде и до къде ще се изврати
)))))
March 6th, 2010 at 11:24
Последният абзац преди “а сега забравете това…” обобщава най- важното като че ли.
Имаше една анимация за хората, които напускат земята, защото е напълно негодна за живот вече и как живеят в един роботизиран свят на един кораб-планета, всеки с мониторче пред него и роботи, които им носят храна вода и т.н. и всичките затлъстели и хиперзатъпели :Д
И ако мониторът ти казва къде са ключовете ти и ти напомня за мръсното бельо, няма какво да се обаждаш на майка си.
March 6th, 2010 at 17:47
Светле, комуникацията по презумция си е технология, нали? Съответно ако твоята технология е доста по-напреднала от технологията на определени хора, с които се налага да си взаимодействаш, то би било като да се опиташ да заредиш warcraft единичка (компютърна игра от зората на деветдесетте) на двуядрен 2.66ghz-ов процесор. Сиреч – не би трябвало да има спънки, но може и изобщо да не тръгне.
Просто Дефрагментирай, ти си знаеш как, сигурен съм (всмисъл, че НЯМА НАЧИН ти да не знаеш как).
Гери, виж това клипче: http://vimeo.com/5595869
March 6th, 2010 at 19:57
хахаха, благодаря
))
брях, този Кристиан как помъдрява с часове, бе
))
само с една забележка, ако решиш да заредиш висшата си технология на морално остарелия компютър ще имаш голееееми проблеми, да, ние със Светла определено ще ви разберем, но рискуваме да останем неразбрани (пфу, аз ли не знам, какво е, да не могат да ти отворят файла с по-стара версия на програмата, и тогава, записваш го на по-ниската версия, губиш малко информация, но не е фатално, в основата си чертежът се чете, хахаха)
сега го пренасяш в сферата на комуникацията и всичко е ясно
а защо трябва да има ‘анонимки’?, дори и да се ритаме и да се хапем, нека поне да се гледаме в очите, нали
да, всеки човек, на когото му се налага да работи сред много хора, да контактува директно с тях, да ги изслушва и да предлага решение на проблемите им, се нуждае в един момент от автотерапия за изчистване/разтоварване от чуждите проблеми
в този случай разбирам необходимостта да се усамотиш с пикселите на екрана
спомням си времето, когато се бях превърнала в социален работник и отделях повече време на житейските несгоди на клиентите си, отколкото за проектиране
тогава искрено мечтаех да се изолирам в някоя Тибетска пустош и да релаксирам – купих си касетка с тибетска музика
но не се надявайте, че ще се радвате на това, машина да мисли, да решава и да мечтае вместо вас
ако някой или нещо ти казва, че си жаден, какво ти се пие, пълни ти чашата, изпразва я в устата ти и даже гълта вместо теб и те кара да се чувстваш удовлетворен… има ли нужда от теб самия?!?
ако някой или нещо постоянно се грижи да не забравя мръсното бельо, ще му кажа, да го изпере като му пречи, ще го наритам и ще го изхвърля през прозореца
))
защото съм човек, все още съм едно несъвършено същество, което обича да работи заради другите, за да им доставя удоволствие и да се опиянява от усмивката в ъгълчето на устните им
(чакай бе, тук има противоречие, защо машината ще ме кара да работя, тя ли е по-висшата или човекът, който я е създал; няма да позволя изкуственият мозък да ме юрка да бачкам, машината няма да бъде пусната в действие, докато не сме програмирали и въвели целия процес в завършен вид – действията ще следват своята последователност докрай, ще пере, ще суши, ще глади и ще подрежда в гардероба, а на сутринта ще предложи три варианта за обличане – ей тва най-много ме тормози, хах)