[can't say]
March 7th, 2010
I have fallen head-over-heels in love with a mysterious blogger called [Can’t Say]. She smells of printer ink and HTML.
Today I sent her an email and just sat by my computer hoping she would respond. I even told her my real name – just to show how much I trusted her. Eventually, after hours of anxious waiting, the mysterious girl finally responded to my heartfelt email but still she insisted on being called [Can’t Say].
If ever [Can’t say] were to find it in her heart to reveal her true name to me, I am sure it would be a name more pleasant to my ears than any other sound I have ever had the privilege of whispering.
~ordinary love story @ abeautifulrevolution.com
Има нещо гнило в дигиталната комуникация. Не го пиша, с цел да прозвуча като клет Хамлет of the net, а защото действителното вграждане на такъв интезитет емоции в интернет взаимоотношенията е комай… опустошаващ! Може би е просто някакъв мой предразсъдак. Сигурно е просто убеждение, че подобен тип очакване е някакъв опит да се компенсира едно асоциално поведение. Но може ли да се говори за асоциално поведение, предвид че подобен тип (сигурно) би участвал в десетки социални мрежи, в които е приеман? Значи става въпрос за едно ДЕЙСТВИТЕЛНО социално поведение. Все пак е социална мрежа, нали? Групи, хора, общуване, отношения, намерения, очаквания… на мен ли само ми намирисва на някаква дехуманизираща фантастна идея, в която “лице-в-лице” събира прах и то в името на какво?
Мили мои кисело мляко и сандвичи, защо изобщо го мисля…
Заредено като: Емоция | 10 коментара »
Caeser’s doubts.
March 6th, 2010
“Then God, in his wrath, sent the world a savior, miraculously born of two apes, who had descended on Earth from Earth’s own future. And man was afraid, for both parent apes possessed the power of speech. So both were brutally murdered. But the child ape survived, and grew up to set his fellow creatures free from the yoke of human slavery. Yet, in the aftermath of his victory, the surface of the world was ravaged by the vilest war in human history. The great cities of the world split asunder and were flattened. And out of one such city, our savior led a remnant of those who survived, in search of greener pastures, where ape and human might forever live in friendship, according to divine will. His name was Caesar—and this is his story in those far-off days.”
~the lawgiver
Заредено като: Емоция | никой не се е обадил още »
Out of the box ~the curious display!
March 5th, 2010
Телевизорът е електронно устройство за приемане и показване на звук и картина. Но главно това, което виждаш е екрана. Когато работиш, губиш си времето или изобщо гледаш нещо на компютър, представата за кутията с хард-диск, процесор, дъно и т.н. изчезва – ти виждаш екран. Статичен, скучен екран в рамка, който ако нямаше възможността да ти предава картини и образи щеше чисто и просто да бъде “чао”. Разбира се технологията за подобряване качеството на картината се подобрява комай всеки ден, затова няма абсолютно нищо чудно в идеята OUT OF THE BOX, буквално пренасяне на образа и картината извън кутията.
WTF?!?
Представи си, че екранът ти представлява стотици малки квадратни половининчови пластини. Нека пластините играят ролята на “пиксели”, но имат самостоятелен характер, като его-то е тотално изтрито а на негово място стои едно важно, важно алтер-его. Те са отделни, но всяко улавя местоположението на останалите частици и заедно формират дейността на това, което ти им зададеш да правят. Като например да играят картина, но истински, жив пейзаж на Килиманджаро, като около него времето се променя в унисон със секундите на часовника ти. Няма рамка, а просто екран, на който да гледаш филм, презентация или всякакви неща, без значение дали са последователни, стига да има визуално изражение. С малката разлика, че когато всичко свърши, екранът може да се разбие на стотици парченца и да се прибере тихомълком в кутия нейде из килера. Засега ще трябва само да му отвориш вратата, но бъди сигурен, че няма да ти се разсърди, затова, че го пъдиш.
Не е нужно сам да събираш пластините, все едно събираш мозайка, той сам ще си се събере. После сам ще се разпъне, като не е задължително да е винаги всички на едно цяло.
Но описаните по-горе са все познати приложения.
Ами ако…
…екранът може да се зарадва, когато се прибереш вкъщи?
Ако човек се абстрахира от идеята, че всъщност “така е програмиран” звучи прекрасно. Завърташ ключовете, отваряш вратата и на стената пред теб стои Дита фон Тийз. Облечена като кожена нацистка стюардеса, пошляпвайки мощен камшик, похотливо ти пошепва: “Къде беше, Велики, чакам да ме накажеш от както си замина…”.
…екранът може да дойде при теб, когато го повикаш?
Домашните любимци никога няма да бъдат същите. Това е само началото, в което се провикваш: “Пеноооо” и след секунди до теб се появява… екрана! Ти му казваш: “Пайнер, Пено, дай малко джик-так!”, а Пена-екранът отговаря “Разбира се, Велики! В момента дават реклами, да пусна ли ФенТВ?”
Представете си как след време не просто идва, но и приема формата на Андреа, която сластно изпълнява песента, като половината помещение се материализира в самия клип!
…екранът всъщност можеше да намира изгубените вещи?
Нокторезачката, тирбушона, четката за дрехи, ключовете и др. никога повече няма да могат да се скрият, тези малки дяволи. Знам колко им харесва да го правят, но вече има решение и за това. Милинки, знам че ви се иска в момента да тропнете от възмущение и да кажете: “Аааама следващия път ние просто ще изчезнем, не е честно!”, но не е като да можете, нали? Хахахах.
…екранът може да изкачва стълби и да се катери по стени?
Всмисъл, нещо като да се прибираш към вкъщи и в момента, в който приближиш блока, да видиш как до прозореца на твоята стая свети някаква голяма точка. Приближаваш се още повече до блока и точката се превръща в някаква мигаща табела: “БЪРЗО, БЕЕ!!! ЗАПОЧВА ПОСЛЕДНИЯ ЕПИЗОД НА SEXO URBANO, ТРЯБВА ДА СИ ГОЛЯМ БАЛЪК ДА ГО ИЗПУСНЕШ!!!” Изведнъж хукваш, но си струва, защото се прибираш на време за любимото шоу!
Всъщност погледнато от друг ъгъл подобна активност от страна на екрана би могла да повдигнеа самочувствието, самоувереността и себеоценката. Какво имам предвид. Представете си, че сте на първа среща с някаква нереална нимфа. Слизате по стълбите изтупан, лъскав и препариращ с чар и харизма всичко органично. Но вие не се чувствате точно така, малко ви е шубе. Няма проблем! Екранът лакатуши по стълбите, точно до вас и с гласа на Декард Кейн ви възнася: “Ти си велик, единствен и неповторим! В сравнение с теб Мел Гибсън е нещастник, пропаднал мърляч, който вовеки ще стиска най-милото в десницата. (и т.н.)”
Въобще разбирате накъде на бия, нали? Ако не се прилага някакъв фактор СЪЗНАНИЕ на цялата схема, нещата не стават страшни.
Проектът е на Джулия Цао и се казва “Curious Displays“. Радвай му се, разбира се без моите глупости, защото гъделичка въображението и сериозно вдъхновява.
Заредено като: Емоция | 7 коментара »